Ikaros, Steni Vala, Alonissos.
Nut Pie, наливна гръцка бира и
Lucas от Thessaloniki…
Супермаркет, селски тип със стоки от първа необходимост – включително карти за игра, кибрит и пощенски картички. Собственикът – изключително любезен и гостоприемен. По негови думи, магазинчето му е най-известната пощенска кутия в региона на Стени Вала. Когато пусках моята в нея открих има няма 40 други… Дали някога ще пристигне?! Кой знае. Дано!
Кой е Lucas. Не знам, запознахме се на пристана. На 10 м. от кафето. На яхтеното пристанище.
Бях отегчена, бях тъжна и замислена. Запътих се натам, за да хвана малко интернет. Оказа се, че всички останали са решили да седнем там за последно питие за деня. Оказа се десерт. Поне за тях. Сладкишите в кафе Икарос са прекрасни!!! Дали заради състоянието на духа, или заради романтиката на малкото пристанище, поръчах т.нар. Nut Pie. В превод – орехов пай, или типично наричан в Гърция – Каридопита. И разбира се, той не върви само с вода… Огледах се по масите, открих основно хора, пиещи коктейли или вода. Не е моят тип. Затова решението беше просто – гръцка наливна бира, за съжаление не помня името. Не беше Mythos, Но беше вкусна, свежа и интригуваща, точно колкото младежът на съседната маса, вперил поглед в мен.
Станах и се запътих към яхтата. Исках цигара. Капитанчето ме пресрещна, беше изостанал малко от компанията. Казахме си 3 думи на криво и всеки по пътя си – той към Икарос, аз към лодката. Нали се сещаш, отнема 2 мин да стигнеш целта. На връщане, уж случайно на пристана се натъкхнах на младежа от съседната маса. Дали беше случайно – не знам, няма и да разбера. Но точно се разминавахме и ме заговори. Стандартни въпроси – как се казваш, как си. Послъгах го и си продължих по пътя.
Върнах се на масата и се отдадох изцяло на сладкото изкушение – орехов пай, обилно напоен със захарен сироп. Някои биха го нарекли калорийна бомба, аз го наричам успокоение за душата.
Сутринта го срещнах пак. Младежът и сладкишът. Закуската беше много по-спокойна и отпускаща. Лежерна, бих казала. Този път Lucas от Thessaloniki ме последва в супермаркета и ме по пита: Ana, how are you today? За миг се зачудих на кого говори, но после се сетих, няколко часа по-рано му казах, че може би се казвам Ана. Симпатично момче. Опитах се да го снимам, не се получи. Дори не успях да му кажа чао. Трябваше да тръгваме. По спешност.
И така останах с двойна носталгия – онази по ореховия пай, и другата по Lucas от Thessaloniki.
…. Добре де, в по-голямата част от времето навигацията върши тежката работа по следене на курса, а останалите хапват, пийват, събират слънце, играят карти, правят…. каквото им е на душа. Обичат се, един вид!
